Измислица

В спокойното лице на циферблата
не виждам вече мир, любов и брат.
Избавена от леките терзания,
постигна ме самотно наказание.

Брашнените сияния на облака
отвеждат ме в гората на подобното,
а сигурните стъпки на порядъка
отекват вяло, свършили с лампадата.

Проникват в мене напливи невидими
на песните среднощни и обидени.
На котката сподавеният глас
танцува с леснината. Аз съм пас.

А после заскимтява в мене славата,
на хилядите сенки незабравата.
Откъснах от небето на тревата
една унесена привидна благодат.

Говоря си, че всичко е отминало
и пет пари не давам за руините,
но знае в мене вятърът невинен,
че дните ми не са безгрижно сини.

Страхувам се да кажа нещо истинско,
за да остана цяла като листа,
а в порите на сто преображения
танцува тъжното ми примирение.

Сънувала бях, че умея всичко
и вярвах, че животът е практичен,
разчитах на невидима пролука,
уверена в случайната пролука.

Но гребенът на днешното ме върна
към спомена и всичко преобърна.
Разбрах, че съм се крила в пустотата
на някаква измислица крилата.